Бабинден – благодарността е езикът на душата

На 8 януари по стар стил, както и на 21 януари по нов, отбелязваме Бабинден. Празникът е езически, но въпреки това има голяма стойност. Денят е посветен на „бабите“ в селото – така са се наричали жените, които са помагали при раждането на дете.

Днес Бабинден се почита от цялото лекарското съсловие, акушерки и гинеколози. Разбира се, от всички майки.

Празникът провокира Ива Дойчинова от Triple E.Y.E да сподели най-съкровените си преживявания със зачеването и раждането на двете си прекрасни дъщери – Ида и Мина. Приятно четене!

Ива, Ида, Мина

Пътят към майчинството е любов. В това вярвам и семейното планиране не е моята дисциплина. Обичам, разтапям се в любовта, не лимитирам секса между влюбените с презервативи и контрацептиви, защото двамата са цялата вселена. Заченатото от такава любов дете има облика ѝ на лицето и в сърцето си.

И, ако интуицията винаги ме е водела в любовта, то помощниците по пътя на раждането, трябва да са разумни и верни съюзници.

Първата ми бременност беше от редкия вид „Мола хидатидоза“, която е патологична и трябваше да се прекрати. Две години след това не
биваше да забременявам, за да не се повтори. Не съм ги броила, не сме се пазили особено, но точно две години по-късно аз заченах. Носех се над земята с хубаво чувство, от което ти е леко, невинно и радостно.

Моят лекар тогава – д-р Кътев, следеше състоянието ми, но не прекомерно и досадно. Беше част от операцията в предишната ми бременност и вече знаехме как да се доверяваме един на друг.

Отидох да се запиша в задължителната консултация за бременни в
началото на деветия месец. Оказа се, че е трябвало да се запиша до третия. Жена с мъдростта и красотата на вещите, ме попита ококорено: „Вие знаете ли, че трябваше да ви следим кръвното, захарта, килограмите? Не се поемат такива рискове. Но така като ви гледам сте надали малко, с ниско кръвно сте и с чудесно настроение. Жени като вас раждат лесно – записвам ви.“

Това беше д-р Нинова от клиники „Торакс“ тогава. За съжаление – една от жените, на които не занесох букет навреме, за да ѝ благодаря за приема и вярата в мен.

Ида се роди с естествено раждане след повече от 23 часа!  Борбата ми с болката доведе до смешен, от днешна гледна точка, опит да сложа финал. Откачих системите от себе си и заявих на д-р Кътев: „Това беше, опитах всичко, повече не мога, отказвам се“. Върна ме обратно, разбира се.

Няма да забравя часовете на тези мъки, докато под прозореца на стаята моят съпруг Димитър и моят лекар пиеха малко джин с много тоник, а наздравиците бяха в полза на моята борбеност.

А от моя прозорец в ответ към тях идваха пожелания по-скоро да ми паднат в ръчичките тези двамата и да им се случи да изживеят такава болка.

Паднах аз, съвсем буквално, под значимата фигура на доктора, който беше решил, че е време да се намеси тежко, защото тоновете на Иденцето взеха да се губят. Раждането стана рязко и бързо, с цената на кръвоизливи и в моите, и в нейните очи.

Пет минути преди полунощ, след почти 24 часа борба и на двете ни, я
държах с вдигнати ръце над мен. Ида, разперила ръчички като самолет, въртеше глава и живо се оглеждаше към света с онзи покоряващ поглед на властелин, който има и днес.

Благодарях на нея, на живота, смелостта ни и точната намеса на д-р Кътев.

Дълго време след раждането на Ида обожавах бременността и мразех раждането. Най-много обичах нея обаче, затова 5 години след наистина тежкия родилен спомен, сънувах Мина. Беше като жива кукла, която държа в ръцете си, люлеейки се на моята люлка от детството на крушата в двора. Знаех, че идва.

Първият си тест за бременност направих дни след съня. Положителен.
Прегледът при д-р Кътев показа същото. След две седмици обаче, той
обяви, че е грешка. На апаратурата, случайността или биологията, но…
бременност няма.

Обадих се на мъжа ми, срещнахме се в центъра на София, поръчах водка, плаках. Митко ме успокояваше, че имаме време, няма страшно… Но аз знаех едно нещо дълбоко в себе си. Мина я имаше.

Обявих го на Ида и Митко още преди да си направя теста и да отида на преглед. Една сутрин, в планината, когато се разхождахме заедно и
возехме Идето на шейна, аз им казах, че не мога да я тегля. Погледнаха ме въпросително, а аз тържествено се усмихнах. Бременна съм!

Този вътрешен поглед и досега си остава най-важният. Аз знаех за живота в мен, а прегледите… понякога са излишна санкция на вярата.
Бременността се доказа след още 3 седмици. Ние с Мина си го знаехме от един сън.

Отново пожелах да родя естествено, но не и толкова болезнено. Доверих се на д-р Пламен Димов. Признавам сега, пред вас, че това беше раждане – мечта. Изчакахме деня на термина и доносването на детето. Докторът ми даде простагландини – хормони, който подпомагат работата на плоската мускулатура и улесняват раждането. Изпих ги в 10 сутринта, в 12 отидохме в клиниката и родилният процес вече беше на половината от пътя. Епидуралната анестезия, умно прецизирана, ми помогна да превъзмогна болката и да управлявам лично процеса на раждане.

За по-малко от час, Мина беше в прегръдките ми – прекрасна и гукаща с най-сладките звуци на света. Съвършена и нежна. Каквато е и сега.

Разказите за раждания са от най-съкровените ни изживявания. И все пак често остават скрити, недоизказани, заключени в личната ни интимна сфера. Болката и страховете се забравят, първата прегръдка с детето ти – никога.

Споделям тези мои съкровени истории с вас, защото тук се срещаме  заради същината.

На Бабинден искам да благодаря на най-близките си – моят съпруг и нашите деца, защото се избрахме взаимно. На хората, които ни помогнаха с точната намеса и подкрепа по този път, дължа огромна признателност: Д-р Кътев, д-р Нинова и д-р Димов, акушерите и анестезиолога – благодаря Ви от името на Ида, Мина, Митко и Ива.

Благодарността е езикът на душата.