Веселина Седларска: Време да търсим себе си в себе си

Веселина Седларска е журналистка и автор на пет книги. Индивидуалната човешка и колективната българска душа е темата на книгите ѝ „Пасажерите на Ной“, „Кладенецът“, „България за начинаещи“ и „Депресията ме обича“. Политическите ѝ анализи мога да бъдат прочетени в сайта Редута.

Елена Розберг, която се сприятелява с Веселина по време на журналистическа специализация в Съединените щати преди доста години, разговаря с талантливата писателка, изключително ерудирана личност и много фин човек за трудностите, които разпъват душите ни.

Веси, има ли нещо нормално в ситуацията, в която живеем в момента?

В този момент си мисля, че всичко е нормално. Просто е различно. Но има моменти, в които съм убедена, че нищо не е нормално сега. Въпрос на нагласа е: каквото си мислим, че е, като такова ще го възприемаме. Затова е по-добре да го приемем като етап, като време в скоба, което е различно и затова трябва да премине по различен начин. Различен – а не нещастен, нe мъченически, нито пък героически. Такива времена е имало многократно в човешката история, просто на нас не ни се е случвало и ни се струва, че е уникално. Не, не е. Бивало е и ще бъде.

От началото на кризата минавам през различни на цвят периоди на душевното ми състояние. При теб как е?

Същото, струва ми се, че при всички хора е така. Сезоните на душата се менят често дори когато животът върви в обичайните си релси, камо ли когато е дерайлирал и поел в посока, неизвестна досега и неясна в бъдещето. През всички оттенъци от бялото до черното ще минем и не бива да се самообвиняваме за това. Сега трябва да сме търпеливи, щадящи, любезни със себе си и с другите. Има една банална притча за това, че в човека има два вълка – черен и бял, и расте този, когото храним. Сега е момент, в който трябва да се грижим много добре за белия вълк в себе си, а дойде ли черният – да го изтърпим със смирение.

Промениха ли се представите ни за свобода, за време, за пространство?

По-скоро се случи това, че сега оценяваме предишната си свобода, както и свободата в пространството – леснотата на пътуванията, например. Компенсирани сме по отношение на времето, сега имаме време за неща, за които преди само мечтаехме – да прочетем купчината книги, да се събуждаме не от звънец на будилник, а от слънцето, да не поемаме първото кафе на три бързи глътки. Тук е важно кое къде е разположено в ценностната стълбица на човека. За мен най-важното е свободата, така че се чувствам сериозно ощетена. Някак не си даваме сметка, че да зависиш само от себе си е огромен лукс. Приемахме го за даденост и сега сме изненадани, неприятно изненадани. А то е нормално да се разделим с част от свободата си, когато жертвата е в името на живота. Все пак универсалната ценност на най-високото място е животът.

Имаш ли усещане, че сме част от социален експеримент?

Обикновено след събуждане, докато още се чудя това с маските и заградените паркове, КПП-тата и чували за трупове действителност ли е или зловещ сън. В този момент включвам телевизора, виждам някакво тяло в скафандър и лице зад шлем и тогава се чувствам като героиня в пиеса. След пет минутки съм отрезвена и наясно, че това е то животът ни тук и сега. Не зная какъв е произходът на вируса, ще ми се да вярвам, че е естествен. Но дори и да е така, убедена съм, че в момента се извършват наблюдения, които са равностойни на социални експерименти. И че един ден ще имаме научни трудове, обясняващи защо при обявяването на пандемията всички народи се запасиха основно с тоалетна хартия, да речем.

Социалните мрежи бяха много остроумни и забавни в началото, но с удължаване на социалната изолация сякаш смехът заглъхна.

Има един такъв жанр при филмите – комедия/драма. Съвсем в началото беше повече комедия, с времето става все повече драма. Но добре, че е смехът, той е като игла с конец – закърпва всякакви ситуации. Много съм благодарна на остроумните хора в социалните мрежи, за времена като днешните са благословия. Българите винаги сме можели да се смеем на себе си, това е сред качествата ни, които ми дават сила. Спре ли да се присмива фейсбук, ще е станало вече страшно.

Спъваш ли се в смешното, докато влачиш пантофи вкъщи?

Най-често се спъвам в следната мисъл:“ Абе аз за какво се притеснявах по-рано?“ Това ако не е смешно….

Може да сме затворници у дома, но душата ни не признава ограждения. Твоята къде търси спасение?

В книгите. Те са си моят приют по всяко време, а сега още повече. Препрочетох много книги, които съм харесвала. Мислех си, че знам всеки ред от тях, а открих съвсем нови мисли. Новата ситуация ни дава нови очи. Имам една огромна купчина с книги, които чакаха свободно време, за да бъдат прочетени. Не съм ги броила, около 150, повечето издадени в последните години. Преди избирах първо тези, към които нямам големи очаквания – просто да ги отметна, а добрите книги да оставя за десерт. Сега започвам с най-добрите, един вътрешен глас ми казва, че животът не ми е обещан, докато прочета всички книги с които съм се заредила, затова трябва да се насладя на най-добрите, а за другите, ако е дал Бог време. Каква по-голяма промяна от това?

Виждаш ли бъдещето? Децата ни в какъв свят ще живеят?

По-технологичен. По-уязвим. По-повърхностен. По-застрашен. Не толкова високомерен като нашия свят. Планетата няма да понесе тази чудовищна пропаст между огромното богатство на единия процент население и мащабната мизерия на мнозинството от населението на земята. Тази пропаст все с нещо ще бъде запълнена. Тежката задача на бъдещите поколения е да се разберат как и с какво да бъде запълнена.

Разполагаме с време, но заредено ли е то с вдъхновение? 

Не знам как е при другите. Моята муза е в карантина. Старите думи и обичайната им подредба не изразяват новите ми чувства и състояния. Този път душата изпревари ума – сега го изчаква.

Животът ни на пауза ли е или сме в период на духовно израстване?

В „Червената книга“ Юнг пише: „Уморен съм, душа моя, предълго се проточи странстването ми, диренето на самия мен, извън мен.“ Мисля, че всички сега – дали с подобни или други думи – преживяват това. Търсим себе си в себе си повече от всеки друг път. Значи търсим на правилното място. А ако и намерим, това е то духовното израстване.

Само да свърши благополучно всичко- какво ти се иска най-първо да направиш?

Не просто най-първо, но всичко, което искам да направя, е да прегърна хората, които обичам, най-напред внучетата си.