Режисьорът Раду Михайлеану: Джокера излъга Марвел

Имаме огромния късмет точно в София да се случва единственият по рода си в целия свят кинофестивал за екранизирани книги.

Вечният спор за това книгата или филмът са по-добри тук не се разразява. И филмите, и книгите, по които са направени, са изключителни.

Все пак, на фестивал като на фестивал, трябва да се отличат най-добрите и за тази цел имаме нужда от също така изключително жури.

През 2019 журито на Синелибри беше наистина впечатляващо – Кристоф Ламбер е председател, а членове са режисьори и актьори с много европейски награди.

И към удоволствието от филмите и книгите, ние от Triple E.Y.E прибавихме още едно – шансът да се срещнем на живо с ярките личности от журито.

Интервюто с Кристоф Ламбер предстои да публикуваме, а докато чакате него, ви предлагаме среща с един друг много европейски и много земен режисьор, събрал в себе си космическа мъдрост – Раду Михайлеану.

Той е румънец, отраснал във Франция. Неговите творби му донесоха награди от Международния кинофестивал в Берлин и номинации за „Златна палма“ и за „Сезар“.

В момента работи по 8-серийна екранизация на книгата „Сбогом, Шанхай“ на големия български писател и киносценарист Анжел Вагенщайн.

Срещнахме се в деня след награждаването на Синелибри за един хубав разговор за киното такова, каквото го разбираме ние, европейците.

Конкурсната част на фестивала „Синелибри“ приключи. Кои филми ви харесаха най-много?

Тези, които наградихме, бяха наистина най-качествените – „Изпепеляване“ по разказа на Харуки Мураками „Горящият хамбар“ от сборника „Изчезването на слона“, „Заличено момче“ и австрийският „Продавачът на вестници и цигари“.

Всички филми в селекцията бяха много хубаво, но тези трите се отличиха.

Обяснете ни как идва вдъхновението, как се ражда идеята за филм? Случва ли ви се, както и на всеки от нас, просто да четете книга и по средата да си кажете „От това би станало чудесен филм“?

Самият аз предпочитам да работя с оригинални сценарии, а не да адаптирам книги. Честно казано, нямам представа как точно се случва вдъхновението, вероятно психолог би обяснил по-добре от мен.

Но местата, от които получавам вдъхновение, по-скоро на които улавям вдъхновението си, са най-различни.

Обществото, хората, книгите, личните преживявания и историите на приятелите ми. Лично аз обичам, както правеше и баща ми, да слушам историите на хората. Те ме вдъхновяват много.

Разбира се, намирам много вдъхновение и в книгите, като не е задължително те да са шедьоври, дори напротив. Един хубав филм често става от книга, в която има нещо специално, нещо оригинално, но самото произведение не е на световно ниво.

Много по-трудно е да превърнеш велика книга в хубав филм, защото колективното въображение вече е изградило устойчива представа за образите и събитията от книгата. Как да ги разрушиш, как да добавиш нещо ново към тях, без да разочароваш хората? В крайна сметка не е и нужно една велика книга да се превръща във филм.

А какво е вашето лично отношение към наградите, които сте получавали? Нужни ли са, влияят ли на артиста или всичко е суета?

Взаимоотношенията на един артист с наградите преминават през няколко етапа. Когато човек е млад, е много хубаво да получава награда. Това му дава самочувствие, популяризира го и следващите проекти се случват по-лесно.

С времето човек разбира, че не наградите са важни, а връзката с произведението и отношението на публиката към него. Всеки път много се вълнувам да науча дали публиката е разбрала това, което съм искал да кажа, дали сме го направили добре и т.н.

Разбира се, на човек му става приятно, когато разбира, че е бил награден. Но вече това признание не е необходимо толкова, колкото самият процес на работа – там намирам своето удоволствие и призвание.

Как разбирате какво е мнението на публиката за творбите ви? Четете ли рецензии и коментари в интернет?

Не обичам да чета статии и коментари. Истерията на интернет и социалните мрежи не и допада. Това, което ценя много, е срещата с публиката на премиерите на всеки мой филм.

Седя в салона през цялото време и наблюдавам реакциите им, а след края на филма, когато има възможност за интервюта, често аз съм този, който задава въпроси.

Има определени критици, чието мнение ценя, дори когато не пишат положителни отзиви за филмите ми. Но повечето статии за филми са прекалено повърхностни, опростени и комерсиални и просто не им обръщам внимание.

Кои са големите теми на съвремието ни? Все така ли е любовта и равенството между половете?

Наравно с тези теми, които споменавате (вечните теми на човека), в днешно време можем да добавим още една – за отношението на човека към природата – дали сме доминиращи или трябва да живеем в хармония, съобразявайки се с околната среда.

Социалните проблеми и въпроса с неравноправието също са теми, за които няма да спираме да говорим с всички средства и чрез всички изкуства.

Скорсезе казва, че филмите на Марвел не са истински филми. Какво е вашето мнение?

Напълно съм съгласен с него. Не съм против киното за развлечение, за забавление, но смятам, че в днешно време прекалено много се залитна по правенето на сериали.

Това дойде от платформите за стрийминг, но бързо се възприе и от кино-студиата.

Сериалите са като наркотик. „Сега ще получиш малко, след известно време ще ти дам още от същото, защото знам, че го харесваш“.

В Европа не се правят така филми. Ние сме свикнали да имаме час и половина – два, в които да покажем определена гледна точка към даден проблем, към ситуация или към човешката природа. Като книга, като песен.

Няма продължение, няма нови и нови серии, в които да са все същите герои, без да се развива смисъла и посланието.

Марвел не развива героите и историите. Просто създава нови и нови дози дрога, за да се върнете отново. Разчита на това, че сте свикнали с тези герои, знаете, че доброто винаги ще победи и искате още от същото, без да усилие на мисълта, просто за забавление.

Последният филм обаче, „Джокера“ е съвсем друга тема. Режисьорът и великолепният Хоакин Финикс буквално излъгаха Марвел и използваха популярния герой, за да ни представят един завършен филмов шедьовър.

Къде откривате своите съкровища?

В самия живот. Обичам всичко, което ми се случва, харесвам хората, с които общувам, семейството и децата си. Дори и тъжните моменти смятам за специални, защото всичкото това е нещото, наречено Живот.